Енергийната сигурност между Зелената сделка и националния интерес
Трансформацията на европейския и регионален енергиен пазар е необратим процес, който обаче среща съпротива в отделни направления.
Когато концепцията за Зелената сделка се появи в края на 2019 г., общоевропейският ентусиазъм по темата беше повече от очевиден.
Основните причини за това са няколко. Достатъчно е да посочим технологичния бум, съчетан с коренната промяна в концепцията за енергийния пазар, свързана с максималното приближаване на производството на енергия до потреблението ѝ.
Появилото се в обществото становище, че едва ли не европейските институции са наложили Зелената сделка, въобще не е вярно. Тя е резултат от пазарните развития и коренните промени на обществените нагласи спрямо измененията в климата. В рамките на ЕС институциите (с водещата роля на Европейската комисия) само правят опит максимално ефективно да канализират процесите чрез съответни нормативни и финансови рамки. Само че и тези процеси търпят същностно развитие.
Появата на Зелената сделка беше последвана от непредвидими фактори, които буквално разтърсиха и европейските, и световните пазари във всички направления. Енергийният сектор не прави изключение. Избухналата в началото на 2020 г. ковид пандемия само засили процеса на секторни промени в резултат на промяната на начина на живот. Но докато вирусът директно буташе напред повсеместно изменение в общественото мислене, в последните месеци войната между Русия и Украйна насочи вниманието към една друга много чувствителна тема – енергийната сигурност.
Енергийната сигурност има три основни компонента
- сигурност на снабдяването
- на потреблението
- и на инфраструктурата
В това отношение вниманието е най-вече върху сигурността на снабдяването, но и то претърпя коренни изменения в резултат на посочените фактори. Така например в областта на газа визираната война между Русия и Украйна местеше периодично акцентите – ще има ли газ, който не трябва да идва от Русия; на каква цена; кога и как ще бъде доставян. Междувременно, цените на електроенергията не само подскачаха на нива отвъд въображението ни, но се стигна и до положение някои държави да обмислят извънредни мерки, включително и отдавна забравени неща като режим на тока. На този фон в рамките на ЕС се появиха коренно различни мнения относно несъответствието между действията, насочени към синхронизиран политически ентусиазъм (напр. относно санкциите срещу Русия и ефекта от тях) и икономическите и социални реалности.
Липсата на сигурност относно снабдяването и необузданите цени изкараха на преден план и други водещи проблеми. Например този за енергийната бедност и за ползването на някои енергоизточници – специално въглищата и ядрената енергия. В контекста на Зелената сделка и двете направления имаха първоначално ясно място, което не им отреждаше особено светло бъдеще – само че обстоятелствата накараха политиците да погледнат с други очи и да ревизират становищата си както в европейски, така и в национален план.
Европейската енергийна рамка е валидна за всички страни членки, в това число и за България, но реално ролята на всяка от страните е огромна
Това се отнася не само до ефективното и своевременно използване на европейските механизми за отстояване на националния интерес, но и за действията вътре в страната. Интересът на българските граждани и на бизнеса към европейската рамка е до голяма степен абстрактен, но интересът на България за случващото се у нас – и по отношение на енергийната сигурност, и по отношение на цените – е съвсем реален, при това на ежедневна база.
От такава гледна точка въпросите „какво предстои“ в енергийния сектор и как зелената трансформация, съчетана с политически и икономически реалности, влияят върху това, са особено чувствителни. А и в българския контекст те имат съвсем специфични характеристики.
Ако можем да обобщим, безусловно Зелената сделка отдавна е в България. И това се вижда не само в бързото развитие на ВЕИ сектора, където чакащите за присъединяване нови мощности са вече в пъти повече от реално действащите инсталирани мощности в държавата.
Реално, основната промяна е в обществените нагласи и разбиране за хода на зелената трансформация. Развитието на европейския и регионален енергиен пазар прави процеса необратим независимо от съпротивата в отделни направления, която много често има своите логични обяснения.
На този фон наближаването на предстоящия политически сезон, който за пореден път се очертава горещ, е добър стимул няколко принципни проблема да бъдат посочени отново. Ето онези от тях, които намирам за основни и които трябва да бъдат непрекъснато напомняни до преодоляването им:
Всички очертани по-горе направления поставят и принципните въпроси, свързани с наличието на достатъчен административен капацитет на национално и местно ниво.
Националните енергийни приоритети на България не могат да бъдат разглеждани извън европейските, при това с ясно отчитане и на ролята на регионалното енергийно сътрудничество. В областта на енергийната политика всички страни в Европа споделят общи цели, свързани с устойчивото развитие, с енергийната сигурност и с изменението на климата. Юридически това е закрепено и чрез Договора за Енергийната общност, по силата на който и страни, които не са членки на ЕС, се ангажират да прилагат негови правила, свързани с енергийното развитие.
Но има и други европейски реалности – високи цени, енергийна бедност, липса на сигурност на доставките, разнобой и в областта на енергийната политика (като ролята на въглищата или на ядрената енергетика), и в областта на политиката (по отношение на ефекта от санкциите срещу Русия). Примери във всички тези отношения има достатъчно.
На този фон явно е настъпило времето за коренна преоценка на европейската енергийна политика. Да напомня, че от Брюксел ни казват какво ще стане през 2050 г., но не успяха да ни кажат предварително какво се случи досега и какво ще се случи през тази година, до края на която има още няколко месеца. България чрез своите институции и чрез гражданското общество може да влияе върху този процес – най-важно е обаче дали държавата чрез своите институции има ясна визия какво цели. Вторият въпрос е дали има капацитетът да го отстоява.
В национален план компетентните държавни институции следва да направят всичко възможно за мобилизиране на максимален експертен потенциал – безспорно обаче, в крайна сметка решенията ще бъдат на институциите. Досегашният опит с мобилизиране на такава експертиза в рамките на изпълнителната власт на основата на нарочно постановление на Министерския съвет по въпросите на Зелената сделка не показва особена ефективност.
За съжаление, политическата несигурност не е благоприятна среда за работа в тези направления. И дано това да се промени, за да могат да се предприемат ефективни и бързи действия и от следващия състав на Народното събрание и от следващото правителство – залогът е работеща конкурентна икономика и стабилно общество.
Славчо Нейков е с повече от 29 години непрекъснат стаж в енергийния сектор, включително и като главен секретар на Министерство на енергетиката, Член на КЕВР, експерт в Секретариата на Енергийната Харта в Брюксел, Директор на Секретариата на Енергийната Общност във Виена и др. Ръководител на преговорния екип по глава 14 „Енергетика“ в рамките на преговорите за присъединяване на България към ЕС.
Освен работата му като служител в държавни и международни институции, той е бил в ръководството на няколко енергийни компании. Извън енергийния сектор е работил като прокурор и юрисконсулт. Нейков е завършил Юридическия факултет на Софийския университет; има също така и двегодишна специализация по международни икономически отношения, както и магистърска степен по европейска интеграция от Университета “Лимерик” в Ирландия. От декември 2014 г. е Председател на УС на Института за енергиен мениджмънт.
Член е на Борда на директорите на ЕВРОЕЛЕКТРИК и на Националния консултативен съвет на Дипломатическия институт.
